Тенденциите на Общата селскостопанска европейска политика се движат в посока на по-силно подпомагане на дребните и средните стопани. Каква обаче трябва да е политиката към онези държави, които сме свикнали условно да наричаме страни от третия свят? Върху този въпрос работи Джефри Сакс, преподавател по икономика и директор на Института за изследване на Земята към Колумбийския университет. Неговите идеи са прагматични и прости. Те биха могли да служат като прост наръчник обаче не само за най-бедните държави, но и за всички управници, които искат да подпомагат заетите в стопанския сектор.

Много от бедните държави, разчитащи на вноса на храни, се оказаха в отчаяно положение през последните месеци заради двукратното повишение на цените на ориза, пшеницата и царевицата. Стотици милиони бедни хора, които вече изразходват голяма част от бюджета си за прехрана, са на границата на поносимото. Расте вълната на продоволствените бунтове.
Но немалко от бедните страни сами могат да увеличат добива на храна, тъй като фермерите им произвеждат значително по-малко, отколкото позволяват техническите възможности. В някои случаи, ако се вземат необходимите правителствени мерки, те могат да удвоят, дори да утроят производството на храни в рамките само на няколко години
Идеята е проста и достатъчно добре известна. Традиционните ферми влагат малко средства в производството на собствена продукция и получават слаба реколта. Бедните селяни използват собствени семена от предишни сезони, нямат достатъчно торове, зависят от дъждовете, а не от напоителни системи, и на практика не разполагат с никаква селскостопанска техника отвъд традиционната мотика. Стопанствата им по правило са малки.
В условията на традиционното селско стопанство добивът на зърнени култури - ориз, пшеница, царевица, сорго (метла) или просо - обикновено възлиза на 1 тон на хектар за един посевен сезон. За фермерски семейства, изхранващи с един хектар пет или шест души, това означава живот в бедност, а за държавите им - зависимост от скъп внос на храни и от хранителни помощи.
Решението се крие в покачване на добива от зърнените култури минимум до два, в някои места и до три и повече тона на хектар. Ако се създадат напоителни системи, това може да се съчетае и с няколко реколти в година (т.нар. multi-cropping), за да има урожай и в сухи сезони. По-високи и по-чести реколти ще означава и по-малко бедност за аграрните семейства, както и по-ниски цени на хранителните стоки в градовете.

ключът към по-високите добиви

е в предоставяне на достъп на всички, дори и на най-бедните фермери, до подобрени сортови семена (най-вече хибридни семена, създадени по пътя на научния подбор), химически торове и органични материали за подхранване на почвата и - където е възможно - напоителни методи от най-прост тип, например помпа за добив на вода от близкия кладенец. В подобна комбинация от високодобивни семена, наторяване и елементарно напояване няма никакво вълшебство. Но тя се оказва ключов фактор за повишаване на производството на селскостопанска продукция от 60-те години насам.
Проблемът обаче е в това, че тези подобрения досега подминаваха най-бедните фермери и страни. Когато фермерите нямат собствени банкови авоари и залогово обезпечаване, те не могат да вземат банков кредит, за да купят семена, торове или напоителни уреди. Резултатът е, че продължават да произвеждат храни по обичайния начин, като печелят от реколтата си много малко или въобще нищо, което е недостатъчно дори и за собствената им прехрана.
Историята показва, че са нужни държавни мерки, за да се спасят най-бедните фермери от нищетата, породена от слабата реколта. Ако им се помогне да получат най-прости технологии, доходите им могат да нараснат, те ще могат да се сдобият и с банкови сметки и гаранции. С недългосрочна помощ - например за 5 години - фермерите могат да натрупат достатъчно ресурси, за да си набавят необходимите производствени средства сами или чрез банкови заеми.

Преди време държавните аграрни банки в бедните страни не само финансираха нужните за производство средства, но и съветваха фермерите и разпространяваха новите семенни технологии. Разбира се, имаше и злоупотреби - например отпускане на държавни кредити на по-богати, а не на нуждаещи се стопани, или пък удължаване на субсидиите дори и след като фермерите са станали кредитоспособни. Немалко държавни аграрни банки фалираха. Въпреки това субсидирането на средствата за производство изигра изключително важна роля, за да се помогне на най-бедните да избегнат бедността и зависимостта от хранителни помощи.
По време на финансовите кризи през 80-те и 90-те години Международният валутен фонд и Световната банка заставиха десетки бедни страни, разчитащи на вноса на храни, да премахнат държавните системи за подпомагане. Бедните фермери бяха оставени на произвола на съдбата и на "пазарните сили", които да им осигурят първичните средства за производство. Оказа се мащабна грешка - такива "пазарни сили" просто не съществуваха. Бедните фермери изгубиха достъпа до торове и подобрени сортови семена, не можеха да получават и кредити. Все пак трябва да се отбележи, че Световната банка призна през миналата година грешката си.
Време е

да се възстановят системите за държавно финансиране

даващи възможност на дребните фермери в най-бедните страни, и особено на тези, обработващи не повече от 2 хектара, да се снабдят с високодобивни семена, торове и елементарни напоителни системи. Африканската република Малави например предприема тези мерки вече трети сезон, в резултат на което удвои обема на производството на храни. Другите бедни държави трябва да последват примера й.
Световната банка под ръководството на новия й президент Робърт Зелик предложи помощ във финансирането на този нов подход. Ако банката отпусне на бедните държави заеми, които да позволят на дребните фермери да получат по-добри производствени средства, тези страни ще успеят да увеличат производството на храни в кратки срокове.
Правителствата на страните-донори, в това число и богатите петролни държави от Близкия изток, са длъжни да подпомогнат финансирането на новите усилия на Световната банка. Светът трябва да си постави практическата цел за удвояване на добива от зърнени култури в страните с най-ниски доходи в Африка и подобните й региони (например Хаити) в следващите пет години. Това е постижимо, ако Световната банка, богатите и бедните държави насочат вниманието си към належащите нужди на най-бедните фермери.